Sofia Biting Docs и какво се крие зад „Ром Кихот“

by Victoria

Sofia Biting Docs е първият фестивал за документално кино с изцяло премиерна програма. Започна на 10 октомври и завършва на 17 октомври. Ние сме безкрайно щастливи, че подобни събития се случват все по-често и са все по-стойностни. А ако все още не сте отишли на някои от филмите, имате време. Заслужава си!

Ето какво ни разказа Сара за откриването на фестивала и филмът „Ром Кихот“.

Спомням си как докато бях в Бърно се впечатлих от разнообразието на филмови фестивали, провеждани в малките квартални кина. Един фестивал застъпваше друг, темите се преливаха, а залите винаги се пукаха по шевовете от студенти, чужденци, критици и любители. Тогава си помислих как така в София не се случва такова нещо с подобна интензивност или пък, ако се случва, защо съм останала невежа за него.

Тази година упорито преодолявам това свое невежество за града, в който отново се влюбвам, и присъствах вече на второ откриване на филмов фестивал. Оказа се, че „Дом на киното” е и дом на онова случване на изкуството, което си мислех, че не съществува тук. Едва няколко дни след приключването на „Северно сияние” започнаха прожекциите от „Sofia Biting Docs”- наслада за сетивата на кинолюбителите.

Намирам документалното кино за противоречив жанр, който обаче има своята публика и може да предложи не по-малко от холивудски апокалиптичен екшън или европейска драма. Именно драмите като че ли привличат в този синтез на изкуство и реалност. Зрителят знае, че ще види нещо, което се случва (се е случило) и едновременно с това е артефакт от екрана. Точно това непреодолимо усещане за бариера, родено от техниката, събужда моя скептицизъм. Драматичният образ се създава веднъж с дискурса за „реално” и втори път, защото е „на кино”. Претенцията на документалните филми за някакво „обективно” показване на дадена среда не приемам, защото те вече са попаднали в необективно драматичното.

Откриването на “Sofia Biting Docs” се случи с точно такъв пример. „Ром Кихот” е документален филм на Нина Пехливанова и Петя Накова, които заснемат част от живота в ромската махала в Кюстендил. Темата и заглавието привличат интереса на зрителя още преди шейсет-минутната лента да предложи един по-различен и ненатрапчиво поднесен разказ за живота на малцинствата.

Валери, който работи като репортер в БНР, Далила, чийто родители са в Швеция, и Живко, който е женен за украинската българка Светла, не са типичните ромски образи, конструирани в публичното пространство. „Ром Кихот” поетично отвежда зрителя отвъд калта и мизерията на махалата, на Старата махала, и въвежда в Новата. А там също живеят роми, но по друг начин. Операторските кадри умело лавират между нищета и съвукупляващите се улични кучета с класните стаи и подредените домове. Картината на крайречното сметище не остава във фокуса повече от пищните празненства и обичаи.

„Ром Кихот” удържа баланса в крайностите на начина на живот без да предлага тяхното йерархично подреждане. В старата махала жителите може да са неграмотни и без работа, но в новата хората също имат своето ежедневие и проблеми. Зрителят е свободен да тълкува без едностранчивата ограниченост на експресивен анализ.

Позицията ми на неопитен, но дълбоко удавен в социология, зрител, ме кара да се питам дали ярката художественост на филма не отнема от първичния чар на документалното кино. Колко точно трябва да бъде режисиран един документален филм? Не очаквам съществуването на ясен отговор, но очаквам повече от драматичния реализъм на заучените реплики. Дори да се наслаждавам на подбрания сюжет, аз виждам абсолютно ясно заявената визия на авторите, предложена чрез претенциите на документалистиката. Усещането след като излязох от салона бе колко много бих искала да видя героите в игрален филм.

Авторите обаче успяват в задачата си да поразчупят стереотипа на ромските гета. Премиерата на „Ром Кихот”, която беше посрещната от пълна зала в „Дом на киното”, изненада накрая с представяне на реалните участници във филма. Лицата, които до преди миг бяха част от екрана, се материализираха пред него – намигване към „реалното” и поклон пред невероятната работа в екип.

В програмата на фестивала „Sofia biting docs” предстоят още обещаващи прожекции. Такива например са „Малкият Ханой” – един отделен маргинализиран свят на виетнамския пазар в Прага, „Духът на Лейди Джей в тялото на Дженезис”, който засяга противоречивите джендър и идентичностни въпроси, „Крепост” и „Куба:Отечество или смърт!”, занимаващи се с обществения социалистически строй и още много други интересни предложения. Дори и да не успеете да посетите някоя от прожекциите на този фестивал (което би било твърде жалко!), малко след неговия край започва „Sofia Independent Film Festival” – независим фестивал за американско кино, който съвсем зависимо буди приятни очаквания.